На 09.09.1944 г. се извършва едно непротистимо предателство срещу българския народ и държава. Проведеният на осми срещу девети преврат от Отечствения фронт (ОФ) преопределя бъдещето на България за десетилетия напред. В сложната политическа обстановка на Втората световна война е почти невъзможно да се определи дали комунистическия режим в страната ни е имал алтернатива. След свалянето на правителството на Константин Муравиев, Кимон Георгиев ръководи две правителства на ОФ от 09.09.1944 г.-23.11.1946 г., през което време БКП разчиства пътя си за еднопартийна власт и осъществяване на експеримента „комунизъм“ в България под диктата на Сталин.
1944-1947
В своята същност ОФ ни се представява като антифашистка коалиция, която обединява опозицията на участието на Царство България във Втората световна война на страната на Тристранния пакт. От възникването си ОФ е обединение, с което комунистите под егидата на СССР, се опитват да консолидират широк кръг от политическия спектър, с което донякъде да легитимират амбициите си за вземане на властта. В своите планове те се конкурират с дейци катo Г.М. Димитров и Никола Мушанов за бъдещето на следвоенна България. Към датата на Деветосептмеврийският преврат ОФ се състои от БРП (к), политически кръг „Звено“, БЗНС „Пладне“, БРСП (о), както и безпартийни политически дейци.
След вземането на властта започва беззаконната разправа с опонентите, последвана от Народния съд, който трябва да официализира отмъщението срещу „монархо-фашизма“. Но кои хора са разчистени по време на този процес? Противоконституционният „Народен съд“ издава 9155 присъди, от които 2613 смъртни. Сред екзекутираните от ОФ са
княз Кирил Преславски- брат на покойния вече цар Борис III и регент на малолетния Симеон II (символично участвал в политиката),
Александър Станишев- водещ български хирург в Междувоенна България, декан в Мединския факултет на Софийския унвиерситет, след което ректор на Софийския унверситет, радетел за българската кауза в Македония
Иван Вазов- племенник на патриарха на Българската литература, юрист, част от депутатите участвали в спасяването на българските евреи
Ген. Никола Михов- български офицер, участник в Балканските войни и Първата световна война, началник на Военното училище, министър на войната, регент на цар Симеон II
Осъдени и екзекутирани са тримата министър-председатели по време на Втората световна война проф. Богдан Филов, Иван Багрянов и Добри Боложилов. Констатин Муравиев- премиер непосредствено преди превета и водил политика рязко разганичаваща се от нацистка Германия е осъден на доживотен затвор. Димитър Пешев, основен участник в спасяването на българските евреи е осъден от Народния съд за антисимитизъм на 15 години затвор.
Народният съд също се разправя с интелектуалци като Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Петър Амзел, Димитър Павлов и Фани Попова-Мутафова и други.
Народният съд громи успешно „фашисти“ в Пиринска Македония.
Гореизложените факти показват, че БКП, с указания от Москва, зад фасадата на ОФ подготвя тоталитарна комунистическа власт. Днешните леви се оправдават с търсенето на отговорност от монархо-фашистите и сравнението на Народния съд с трибуналите в другите страни като Франция и Германия. Но място за сравнение с действията на колаборционистите във Франция и унищожителната политика на нацистка Германия с правителствата на Царство България в периода (1940-1944) няма. Безумно е да се търси отговорност за обвинения като служба на Германия или нарушаване на неутралитет със СССР, като последните обявяват война на Царство България. А самото не влиза във настъпатлни военни действия в периода на участие във войната.
Но да приемам, че участието във Втората световна война е било грешка, акт на агресия и ръководители трябва да поемат отговорност. Да прием дори, че цифрите на осъдените и наказани както и убитите без съд и присъда „народни врагове“ са справедливи.
Комунистите не се спират дотук. Идеологически опианените им лидери Георги Димитров, Трайчо Костов, Вълко Червенков, Васил Коларов искат унищожението на българското общество. Те са готови да откъснат Пиринска Македония и да я подарят, за да угодят на своите московски господари, дори са готови България да се откаже от суверинитета си в името на червения идеал.
Междувременно правителствата на ОФ се разправят с организациите Хан Крум и Неутрален офицер, за които са твърди че са антикомунистически офицерски организации.
Пречка обаче са доскорошните им коалиционни партньори и легални партии. Г.М. Димитров емигрира, Никола Петков е осъден и екзекутиран, Никола Мушанов е убит без съд и присъда, а БСДП е разбита и влята в БКП. 1947 г.- когато комунистите започват да заграбват и да налагат едноличната си воля е момента, в който горяните започват своята отчаяна борба срещу Чевения терор.
За разлика от партизаните-шумакари те не чакат знак от някое чуждо правителство да се притовопаставят.
1947 г. -1958 г.
Въпреки че военна съпротива на червения терор има скоро след Деветосептемврийския преврат, най-силен отпор е даден след 1947 г. Тогава обикновенните хора разбират, че след разбиването на некомунистическите партии и смъртта на Никола Петков, като основен опозиционен лидер в периода 1945-1947 г., вариантите за легална съпротива на комунистите са изчерпани.
Четниците, които хващат оръжието имат различна мотивация, някои са бивши офицери, други земеделци от партията на Никола Петков, трети са от насилствено македонизираните българи в Пиринско, четвърти са просто недоволни от тоталитарната власт, която се шири в Родината.
Горянски чети има в цялата страна. През 1951 г. е направен най-сериозният опит за изграждане на антикомунистическа армия в Сливенския Балкан. Водена от Георги Стоянов-Търпана групата му от 106 горяни се изправя срещу шест хилядна армия, като в цялата акция от комунистите са мобилизирани тринадесет хиляди души, а Вълко Червенков лично е наблюдавал действията.
Горяните са имали собствено радио, Радио „Горянин“, което съществува в периода от 1949 г.-1962 г. и излъчва анти-комунистическа и анти-съветска пропаганда.
Макар, че президентът Плевнелиев през 2016 г. удостаява посмъртно горяни с орден, това не е тема, за която се говори достатъчно. В случай, че се отрича комунистическия режим, особено тези най-тъмни страници за червен терор, национализиция, прочистване на общество и съветизация, трябва да се знаят имената на героите, които са се борили за независима демократична България.
В този период емигралият в САЩ Г.М. Димитров създава Български национален комитет (БНК). Това не е организация, за която събрах достатъчно данни, но смятам, че те не са изграли важна роля в борбата с комунистите в България. Като цяло организацията е била създена от палитра от емигранти в САЩ. С дейността и е сръзана Българска национална доброволческа рота № 409 част от армията на САЩ и разположена в Западна Гемрания.
В защита на българското самосъзнание в Македония извършва и деецът на ВМРО Иван Михайлов.
На 3.3.1953 г. в София е взривен бюст на Сталин от младият тогава анрхист Георги Константинов.
През април-май 1953 г. в Пловдив се случва най-масовото противопоставяне на обикновенните трудещи се хора срещу наложената им от комунистическия режим колективизация и национализация. Протестиращите окупират тютюновите складове и отправят синдикални искания: целогодишна заетост, петдневна работна седмица и бонусите, които са получавали преди „народната власт“. Събитията се разиграват два месеца след смъртта на Сталин и може би за да покаже, че това не разклатило властта и БКП се разправя жестоко с работниците. По заповед на Иван Пръмов е открита стрелба по протестиращите, има данни за поне пет убити, двадесет ранени и над сто арестуване.
Част от оцелелите организатори емигрират в Гърция и стават част от екипа на радио „Горянин“.
За да допълня пъстрата картина от действия срещу комунистическия режим след 1944 г., ще спомена още един епизод от 1953 г. Група, водена от анархистът Христо Несторов, скача с парашути над Средна гора и започва изграждането на съпротивително движение срещу комунистичексата власт. Групата е ликвидира на 23 март 1954 г., когато влиза в сражение с многократно превъзхождащи ги милиционери, военни и редови комунисти.
Съотношението във всяка една схватка, показва колко уплашени са били вождовете на БКП. Недоволството както на обикновенните хора, така и на интелектуалния и политически елит, кара комунистите безмислостно да смазват всяка съпротива и несъгласие.
Хиляди са хората вкарани и загинали в лагери след 1944 г. поради политически причина и чиста завист от дребните болшивистки душици.
1958 г.-1987 г.
Дали защото председателят на Държавния съвет, вождът Тодор Живков- Бай Тошо е бил готин социал-демократ патриот или в първият период всеки инакомислещ е бил ликвидиран и сме свидетели на едно смирено, наведено поколение, което сега запитано, вижда, че нещо не е било наред, не отрих данни за открита съпротива.
Лично свързвам антикомунизма през този дълъг период с името на Илия Минев. Бившият легионер, отявленият български патриот, е политически затворник от 10.9.1944 г. През годините той е многократно задържан, осъждан, държан затворен, но не и пречупен. Илия Минев е сред дисидентите, които пишат през 1986 г. писмо до Конференцията във Виена. Освен него участват Цеко Цеков, Григор Симов, Стефан Савовски, Минка и Божидар Статеви и Едуард Генов. Писмото е апел за равни човешки права във всяка една европейска държава.
Едуард Генов е друг от пример за индивидуална съпротива срещу наведеното пред Съветския съюз комунистическо правителство. През 1968 г. той е от малцината студенти от Софийския университет, които протестират срещу Съветската агресия в Чехословакия. Затова си деяние е осъден за „нелегална котрареволюционна дейност“ на пет години затвор.
Сигурен съм, че по Живково време е имало други примери за борба или за „борба“ с комунизма в България, но е ясно, че те са били мемолетни или безрезултатни. Унищожаването на българския елит още в първите години след войната и изграждането на комунистическа висша класа обрича на неуспех всеки индивидуален опит. За движенията в другите социалистически държави няма да споменавам.
Тук искам да спомена, че не считам за дисидент поставения на пиадестал Георги Марков. Макар и прозрял тоталитарния характер на Живкото управление и комунистическата власт като цяло, десетилетия е бил техен слуга, а после бяга и търси нечи държавна издръжка за да плюе комунистите.
1987-1990 г.
В СССР Горбачов започва Перестройката, която трябва да доведе до реформи в умиращия социализъм, неуспял да порасне в комунизъм. На смъртния си одър комунистическите режими дават права на своите народи. Макар и неофициална политика, промени в България се случват, допуснати са т.н. „неформални огранизации“.
На 16 януари 1988 г. е учредено Независимо дружество за защита правата на човека от дългогодишни дисиденти политически опозоционери на комунизма, сред които Илия Минев и Едуард Генов. Тяхната е цел да се преборят за правата на гражданите. Организират акции и са основната група, която се противопоставя срещу режима. До 10.11.1989 г. са преследвани като неудобни и арестувани и задържани с повод и без повод. Илия Минев не е допуснат до срещата с френския президент Франсоа Митеран през 1989 г., който той лично познава от следването си във Франция.
За да отвлече вниманието от НДЗПЧ властта допуска учредяване на казионен Комитет за защита на правата на човека.
Също през 1988 г. в София в Дом на киното след прожекция на филм посветен на обгазяването на Русе от румънски завод и последвалите протести от 1987 г. считани за първите антиправителствени протести в Народната република, се създава Комитета за защита на Русе. Същият не проявява никакви действия и е съставен както от видни членове на БКП-интелектуалци, така и от удобни дисиденти като Жельо Желев. Комитетът прераства в Клуб за подкрепа на гластността и преустройството, отново угодна организация за БКП. Организацията опонира на управляващата партия, поставя въпроси, издава апели и декларации, но не среща особени проблеми.
На 11.04.1989 г. е учредено Независимо сдружение „Екогласност“, официално регистрирано на 11.12.1989 г. То фокусира дейсността си върху значими екологични, правозащитни и политически проблеми.
През септември 1989 Илия Минев е сменен като председател на НДЗПЧ от удобния за ДС Румен Воденичаров.
Единствената масова демонстрация преди 10.11.1989 г. е проведена на 3.11.1989 г. от Екогласност. Провежда се от Синодалната палата до Народното събрание и съпътва внасянето на подписка от Екогласност срещу строежи на водни каскади във високите части на Рила. На събитието по различни данни са присъствали между 2-5 хиляди души.
След извършен вътрешнопартиен преврат в БКП и замяната на Тодор Живков с Петър Младенов, започва бурен политически живот. На 18 ноември е проведен първият голям протест на опозицията срещу БКП. На него се иска политическа промяна.
Следва възстановяване на старите партии като Демократическата партия, Радикалдемократическата партия и Българската социал-демократическа партия. Формираните през последните две години неформални организации създават Съюз на демократичните сили, който се превеъща в основния политически противник на комунистическия режим на БКП (по-късно БСП).
Линкове:
http://www.extremecentrepoint.com/archives/7291
http://desebg.com/2011-01-17-14-11-51
http://www.168chasa.bg/article/2307824